Провалите с приватизацията на пенсионната система в Чили и в други държави

…твърдят, че можеш да получиш нещо за нищо.
Те все едно казват „Нека да предположим, че прасетата могат да летят“.
И ти тогава казваш: „Знаете, че не е добре да се предполага, че прасетата могат да летят“.
А те отговарят: „Нещо не ти е наред на теб. Не разбираш ли огромните предимства на летящите прасета?“
Пол Кругман

В България липсва информация за проблемите на пенсионните системи по света. Почти никой не прави качествени разработки, а дори и да прави гласът му никой не чува. Населението постоянно се заплашва с пенсионни реформи, с влошаване на демографските условия до степен човек да загуби интерес какво му се предлага, кой му го предлага, какви резултати ще се постигнат. Кой печели и кой плаща?

Единствените пускани до медийни изяви почти всеки ден и дразнещо натрапващи се, са може би едни квази-специалисти по пенсионно дело, професионални лобисти от мозъчни и/или безмозъчни тръстове получаващи финансиране неясно по какъв начин и с какви цели. Хората не искат да ги гледат, затова още при появата им сменят канала, но ужас – те са на всеки канал, на всеки километър, и могат да се срещнат по всяко време.

По какво се познават? За каквото и да ги питате, те без съмнение ще отклонят разговора в посока приватизация (дума заменяна за по-добро звучене с „избор“) на пенсионната система, здравната система, образованието. Съответния журналист или каквото там е сложено да ги пита, задължително ще им зададе съвсем случайно въпроса има ли някъде успешна реализация на подобна приватизация. И те разбира се ще отговорят – „как да няма, ето вижте Чили“ – там с трици маймуни ловят, правиш 10% вноска от дохода 40 години, получаваш 70% от дохода пожизнена пенсия. От къде ще дойде разликата?

„Парите ще се управляват от професионалисти, голяма доходност ще направят – ето вижте Чили“. Разбира се приватизация на пенсионната система не е достатъчно, нужно е и здравната система да се приватизира по същия модел, защото е много успешна схемата, даже не – тази схема няма друга алтернатива. Образованието трябва да се приватизира също, задължително, да.

Тъй като на българския данъкоплатец само това му пускат по телевизия, вестници и други медии, настоящото е превод от няколко статии в независими медии в САЩ и други страни, от периода когато администрацията на малкия Буш е имала намерение да приватизира пенсионната система на американците, както и след това.

Съдържание

1. Частните пенсии в Чили, четвърт век по-късно – Мануел Риеско

2. Фашисткия чилийски модел за приватизация на пенсиите – LaRouche PAC Memoradum

3. Провалите с приватизацията в Чили

4. Приватизация насила

5. Буш предлага счупената пенсионна система на Чили като успешен модел за американците

6. Оруел и социално осигуряване – Пол Кругман

7. Словакия vs Cato Institute

1. Частните пенсии в Чили, четвърт век по-късно

Декември 2004 г.: приватизацията на пенсионната система в Чили по време на диктаторския режим на Пиночет е разказвана по света като успешна история, и президента Буш я даде като чудесен пример как трябва да се реформира социалното осигуряване в САЩ. Нейните шампиони продължават да повтарят аргументите си, датиращи от самата й поява. Някои от тези аргументи са строго идеологически: това е по-добра система, защото зависи от собствеността, свободния избор и персоналната отговорност.  Има връзка между направените вноски и обезщетенията, между усилията и наградата. Други аргументи се базират на финансови и актюерски сметки, които доказват, че при 4% годишна възвращаемост ако човек заделя 10% от заплатата си през целия си живот, ще може да получава пенсия в размер от 70% от дохода си.

Разходите за преходния период поради факта, че вноските преминават към новата система докато държавата продължава да изплаща пенсии на настоящите пенсионери трябва да се финансират от приватизация, издаване на дългосрочни държавни облигации, повишаване на икономически растеж заради оптимизации на частните пенсионни фондове, които ще се управляват от професионалисти, а разликата от данъците върху доходите.

В последно време към аргументите се прибавя специално за САЩ и това, че подобна система ще даде право на работника на неговите спестявания, дори и да емигрира, а след това да се върне в страната на старини. Чилийската частна пенсионна система не е правила подобни бляскави обещания преди четвърт век.

Към днешна дата в Чили е постигнат консенсус сред експертите, че частната пенсионна система ще осигурява пенсии единствено за много малка част от населението с най-високи доходи. Дори и за тях обаче това, което ще получават изглежда крайно незадоволително, основно заради огромните такси на частните пенсионни дружества. Тези 6 компании са станали най-печелившата индустрия в Чили, имунизирани срещу рецесия и със средна печалба от 50% на година през 1997 г.

В същото време огромната част от работещите в Чили няма да могат да получават дори минималната пенсия и няма право на подкрепа от държавата (това се промени с реформата на пенсионната система от 2008 г., като през 2012 г. пенсионерите в 60% най-бедни семейства могат да получават минимална пенсия за сметка на държавата).

Последните проучвания на регулатора на частните пенсионни фондове – Superintendencia de Administradoras de Fondos de Pensiones (AFP), заключават, че повече от половината от участниците в приватизираната система никога няма да могат да спестят достатъчно в своята лична сметка в частен фонд, за да могат да си осигурят дори минимална пенсия (която към момента е 100 долара на месец).

Две изследвания на администратора на държавната пенсионна система – Instituto de Normalización Previsional заключават, че онези, които няма да могат да получават дори минимална пенсия от частен пенсионен фонд са 2/3 от всички участници.

Във всички изследвания се постига съгласие, че държавната гаранция за „минимална пенсия“ е абсолютно неефективна, защото много малко участници в нужда могат да отговорят на изискването за поне 20 години, в които са правени вноски към частната система (тогавашното изискване за получаване на минимална пенсия от държавата). От друга страна повечето участници не кандидатстват за предлаганата помощ от държавата, която е в размер от около 50 щатски долара на месец, тъй като за получаването й трябва да се отговори на множество условия и тя е предназначена за екстремно бедни.

Всичко това оставя по-голямата част от работещите в Чили без право на пенсия (с изключение на събраните средства в индивидуалната им сметка в частен пенсионен фонд).

Тези резултати са потвърдени от Световната банка – институцията, която в последните десетилетия обявяваше чилийската пенсионна реформа за шампион по света. В една от последните си издания наречено: „Keeping the Promise„, Световната банка признава, че частните пенсионни системи не са способни да осигурят никаква сигурност за огромна част от бъдещите пенсионери и предлага държавата да осигурява право на минимална пенсия, която не е обект на каквито и да е условия.

В случая с Чили, описаната по-горе ситуация не е проекция за бъдещето, а е жестоката реалност за най-голямата част от участниците в системата, които са навършили пенсионна възраст. Те имат изключително малко средства в индивидуалните си сметки в частен пенсионен фонд, нямат право на държавно гарантирана минимална пенсия, тъй като не са правили вноски поне 20 години, и в същото време не отговарят на условието за екстремно бедни, заради което биха могли да получават подпомагане от приблизително 50 долара месечно.

В техния случай обаче те са обект на така популярния термин днес в Чили термин „pension damage“.  Засегнатите са поколението, което се присъединява към приватизираната пенсионна система през 1981 г.

Най-голямата част от работещите в Чили всъщност са принудени да се присъединят към новата система, включително онези, които са работили и преди 1981 г., на които не е бил даден никакъв шанс да избират. Онези, които са работили на договор по това време получават еднократен шанс да останат към държавната пенсионна система, но на практика те са били принудени от работодателите си да преминат към приватизираната система, включително и чрез масирана пропаганда от диктаторския режим, като се обещават по-добри заплати днес и по-големи пенсии утре, за онези, които преминат към новата система. Преходните разпоредби за онези, които преминат към новата система уговарят, че държавата ще прибави към техните сметки сума наречена „recognition bond“ с еквивалент на направените от тях вноски към старата система. Стойността на тези „recognition bond“ обаче е изчислена върху средните доходи получени през 1978, 1979 и 1980, които са години, в които заплатите са с изключително ниска покупателна способност – последици от държавния преврат през 1973 г. Освен това вноските към системата през 80-те години са също нищожни тъй като заплатите продължават да са с ниска покупателна способност, а безработицата достига 30% по време на няколкото икономически кризи в Чили през 1982 г. и следващите 5 години. В допълнение за държавните служители вноските към техните лични сметки са допълнително намалени през 80-те години, тъй като се изчисляват върху само част от техните заплати.

Пенсиите орязани на половина

В резултат ако двама колеги достигнат пенсионна възраст по едно и също време в Чили днес, и двамата са получавали едни и същи заплати, осигурявали са се същия брой години, този, който е преминал към частната пенсионна система през 1981 г. ще получава два пъти по-малка пенсия от своя колега, който е продължил да се осигурява в държавната. Тази огромна разлика е документирана за хиляди отделни случаи от Association of Employees with Previsional Damage и техните искания са чути от парламента, където група членове на конгреса принадлежащи към всички политически партии представят проблема на правителството, което стартира преговори с работниците, които са претърпяли щетите.

Приватизацията на пенсионната система в Чили е нож с две остриета – от една страна всички работници разполагат с индивидуална сметка, която може да се преглежда непрекъснато, получават отлична статистика за жестоката реалност. Числата показват, че съвременната работна сила в Чили се състои главно от огромни маси хора, които постоянно сменят своята краткосрочна заетост. Половината се задържат за по-малко от 4 месеца, а в най-честия случай за не повече от 1 година.

Докато не получават заплата, чилийците оцеляват със собствени сили. По настоящем около 10% от работната сила е без работа, като може да се смята, че тази цифра обявена от правителството е значително занижена спрямо реалността. В резултат 70% от работещите правят вноски за пенсия по-малко от 6 месеца в годината, а повече от половината от работещите правят вноски по-малко от 4 месеца в годината. Тези цифри са още по-лоши за жените и най-бедните.

От друга страна, в своя ентусиазъм да получат вноски, рекламиращите системата не се интересуват особено какви ще са разходите на държавата. Бордовете на дружествата, които управляват частните пенсионни фондове са пълни с бивши министри на правителството на диктатора Пиночет. Докато държавната пенсионна система генерира годишен излишък, фискалните последици от появата на частните пенсионни фондове са огромен дефицит, който се плаща от държавния бюджет. Публичните разходи за пенсии са в размер от 6% от брутния вътрешен продукт на страната след 1981 г.

Чили харчи повече държавни средства да покрива дефицита на системата, отколкото за образование и здравеопазване взети заедно.

Настоящия дефицит е причинен от факта, че по-голямата част от вноските се пренасочват към частните пенсионни фондове, докато настоящите пенсии продължават да се плащат от държавата. Близо 60% от публичните разходи за социално осигуряване са предназначени да плащат разходите за останалите към старата система и „recognition bonds“ трансферирани към частните фондове. 20% са предназначени за плащането на пенсиите на военните, които избягват преминаването към новата система, която налагат принудително на останалата част от населението. Останалите 20% отиват за покриване на разходите за екстремно бедните пенсионери…

… Със сигурност в бъдеще, както и днес, повечето чилийци ще продължават да получават по-голямата част от своите пенсии реално от държавната пенсионна система

2. Фашисткия чилийски модел за приватизация на пенсиите

LaRouche PAC публикува на 7 февруари 2005 г. следващите данни, които циркулират сред конгреса и навсякъде.

Президента Джордж Буш – младши припозна Чили за негов модел за приватизация на системата за социално осигуряване. Докато в Чили последния ноември той го нарече „чудесен пример“, през април 2001 г. посети страната и каза: „някои членове на конгреса трябва да си вземат уроци от Чили, особено когато става дума как да работи нашата пенсионна система“.

Архитектът на приватизацията на чилийската пенсионна система през 1981 г. е завършилия университета в Харвард – Хосе Пинера, който е министър на труда и социалната сигурност между 1978 и 1980 г. в кабинета на диктаторът Пиночет, управлявал с военна хунта страната между 1973 и 1990 г. Пинера днес е съпредседател на Cato Institute.

Джордж Шулц – сивия кардинал на администрацията на Буш-Чейни посещава Пинера през 1981 г. в качеството си на съветник на администрацията на президента Роналд Рейгън. Шулц моли Пинера да му даде схемата за приватизацията на чилийската пенсионна система, която идея се опитва да продаде на Рейгън. И докато Рейгън не „купува“ идеята, Буш – младши клъвва на въдицата.

Какво е чилийския модел?

1. До 1981 г. Чили има държавна пенсионна система по подобие на тази в САЩ. През 1981 г. на работниците, които вече са били в системата получават „избора“ да преминат към нова, приватизирана система. Всички започващи своята трудова кариера за първи път са задължени да се присъединят към приватизираната система, с изключение на военните, които защитават себе си и остават в държавната пенсионна система. В приватизираната система работещите са длъжни да дават 10% от своите заплати в частни инвестиционни сметки, които се управляват от финансови институции наречени администратори на пенсионни фондове (AFP’s).

2. Чилийската приватизация и свързаните с нея икономически мерки са наложени от фашистка полицейска държава. Между 1973 г. и 1979 г. голяма част от обединенията защитаващи работещите са разпуснати а колективните договаряния рязко се намаляват. През 1979 г. според „Plan Laboral“ на министъра на труда Хосе Пинера се отменя минималната работна заплата, отменят се всички колективни споразумения, забранява се правото на стачка, забраняват се синдикатите, намаляват се профсъюзните работници до по-малко от 10% от работната сила и се разрешава на работодателите да уволняват без причина. Несъгласните с промените са изпратени в затвора, подлагани са на мъчения, или изчезват безследно.

3. Движещата сила на приватизацията на чилийската пенсионна система са стоящите зад предстоящия срив на цялата финансова система под тежестта на гигантски спекулативен балон. Държавен фалит, който е факт в края на 1982 г. Международните кредитори на Чили са били в състояние да източват банковата система на страната, крепяща се в огромната си част на мултимилиардните доходи получени от приватизацията на пенсионната система. Шулц и близките му финансови хит-мени сега карат Буш да пристъпи към приватизация по същата причина, само че този път мащабите на предстоящия държавен фалит са коренно различни.

4. 24 години след приватизацията, чилийската система днес е такъв провал да се стигне до съгласие на политически сили в страната, че тази система трябва да бъде изхвърлена и да се избере алтернатива. Няколко факта обобщават кризата:

5. Половината от работната сила в Чили (6,1 милиона човека) дори не са обхванати от пенсионната система – те са безработни, или са в сивата икономика, или са сезонни работници. От останалите, само 1,2 милиона или едва 20% от работната сила могат да разчитат на пенсия от частен пенсионен фонд по-голяма от минималната пенсия в размер от около 110 долара месечно, която осигурява държавата.

6. Правителството субсидира онези, които получават по-малка от минималната пенсия и изразходва за това почти толкова, колкото за образование и здравеопазване взети заедно. И разходите на правителството за тези плащания се повишават без да се вижда светлина в тунела.

7. Между 25% и 33% от вноските на работниците за пенсия от частен пенсионен фонд са източени под формата на административни такси на дружествата, които управляват фондовете.

8. За периода 1997 – 2004 г. годишната печалба на управляващите частни пенсионни фондове са от порядъка на 50%. Дори и през 2002 г. – година на икономическа рецесия в Чили, средната доходност на дружествата, които управляват частните пенсионни фондове е 50,1%, като едно от най-големите от тях постига 210% възвръщаемост!

9. Когато стартира приватизацията на пенсионната система през 1981 г. дружествата, които управляват частните фондове са 18. Сега са останали само 6, от които 5 са контролирани от чужбина. 95% от активите на частните фондове са под контрола на чужди банки. Това са BBVA (Испания) – 32%, Citibank (САЩ) – 23%, Sun Life (Канада) – 16%, Aetna (САЩ) – 13% и Banco Santander (Испания) – 11%.

10. За периода 1982 – 2004 г. годишната възвръщаемост на индивидуалните сметки в частните фондове е едва 5,1%. Ако двама колеги се пенсионират в Чили днес, и двамата са получавали една и съща заплата, осигурявали са се за един и същи период, но единия е участвал в приватизираната система, а другия в държавната пенсионна система, то участника в приватизираната система би получавал по-малко от половината пенсия от своя колега, който е останал в държавната система.

Чилийският модел е провал. Означава фашистка икономика и фашистка политика. Никога не трябва да бъде реализиран в САЩ.

За допълнителна информация виж – www.larouchepub.com.

3. Провалите с приватизацията в Чили

Привържениците на идеята за приватизация на социалното осигуряване често поглеждат към Чили като система за подражание. Ако се погледне обаче от близо представянето на чилийската приватизирана система ще се забележат изключително високи такси за управление, ниска степен на участие на населението, неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност и всичко това гарнирано с екстремно високи разходи за правителството. Това води до крайно разочароващи резултати оставящи мнозинството чилийски работещи без надежден план за пенсиониране. Това ли е моделът, който САЩ иска да приеме?

Повече информация за провалът на чилийската приватизирана пенсионна система прочетете последните статии на Greg Anrig, Jr. – вицепрезидент на програмите в The Century Foundation: „Няма начин Хосе!“ и „Загубени в превода“ от Richard C. Leone – президент на The Century Foundation, относно големите разочарования предизвикани от промените в пенсионните системи във Великобритания и Чили.

Чилийската приватизирана пенсионна система: как се предполагаше да работи

През 1981 г. военната диктатура в Чили търси начин да намали държавните разходи и разходите за труд чрез приватизация на най-старата социално-осигурителна система в Америка. Чилийската пенсионна система във всички случаи се нуждаеше от реформи. Дефицитът на системата нарастна до 25% от брутния вътрешен продукт като 93% от пенсионерите получаваха едва минималната пенсия в страната. В наши дни някои смятат, че пенсионната система в САЩ също се нуждае от реформа. Те настояват Америка да последва примера от Чили като позволи на работниците да пренасочат своите осигурителни вноски към лични пенсионни сметки в частни фондове. Поглед от близо върху чилийската пенсионна система през последните 25 години обаче сигнализира за повишено внимание.

Диктаторския режим на генерал Аугусто Пиночет създава система от частни фондове наречена Administradores de Fondos de Pensiones, или AFPs, която да управлява и администрира индивидуалните пенсионни сметки на работниците, пенсиите за инвалидност, както и наследствените пенсии. Новата система била задължителна за всички работници постъпвали на пазара на труда за първи път след 1981 г. Работниците, които са били вече на пазара на труда имали опцията да се присъединят към новата система или да останат към държавната пенсионна система.

– Всеки работник, който се присъедини към приватизираната система на частните фондове си избира фонд, който да получава 10% от работната му заплата (до 22 000$) + допълнителни 2,5% до 3,7% за осигуряване за пенсия за инвалидност и наследствена пенсия + административни такси. Работниците могат доброволно да правят вноски в размер до 2000 $ месечно към техните пенсионни сметки, въпреки, че само задължителните вноски не се облагат с данъци.

– Когато работниците, които са правили вноски в частен пенсионен фонд за 20 години се пенсионират (на възраст 65 години за мъжете и 60 за жените), те могат да използват акумулираните средства да си закупят пожизнена пенсия или да изтеглят средствата по специално определен график.

– Правителството изисква всеки от частните фондове да има годишна доходност равна на поне 50% от средната на всички останали частни фондове или с 2% под средната (да, тази клопка е заложена и в България, като всеки от универсалните или професионалните пенсионните фондове може да губи с 3% повече от парите за пенсия спрямо средното за бранша, напълно безнаказано)

Какво се обърка: истината за чилийската приватизирана пенсионна система

– Четвърт век след приватизацията, чилийската пенсионна система стъпва на нестабилна почва. Последните доклади на Световната банка и на Федералния резерв подчертават някои от множеството проблеми на чилийската система. Комбинация от огромни такси за управление, ниско ниво на участие, неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност и всичко това гарнирано с екстремно високи разходи за правителството доведе системата към провала и остави по-голямата част от пенсионерите в Чили без надежден план за пенсиониране. Това ли е наистина модела, който САЩ се надява да реализира?

Между 25% и 33% от направените вноски на пенсиониралите се през 2000 г. са били погълнати от ненаситни комисионни и административни такси на дружествата, които управляват фондовете.

– Брокерската компания CB Capitales пресмята, че като се вземат в предвид огромните такси, които се плащат на дружествата в Чили възръщаемостта за работниците между 1982 г. и 1999 г. е едва 5,1%, а не 11% както твърдят от частните фондове. Компанията заключава, че средния работник би постигнал по-добри резултати ако просто си беше правил вноските в спестовна сметка в банката.

– Ниското ниво на участие в схемата – половината от чилийците, основно най-бедните не правят вноски за пенсия изобщо. The New York Times отбелязва: „Много от чилийците, тъй като получават доходите си от сивата икономика, или са самоосигуряващи се, или сезонни работници, остават извън системата. Комбинирани тези групи съставляват половината от работната сила. Само половината от работещите са обхванати от системата“.

– Военните, които налагат частните сметки на всички останали работещи след 1981 г., не се присъединяват към новата система и продължават да получават пенсии от държавната пенсионна система.

– Има неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност. В сметките на пенсионерите има много по-малко средства от предвиденото така че 41% от онези, които имат право да получават пенсия от частен пенсионен фонд, продължават да работят и след пенсионирането си.

– The New York Times разкрива в статия по-рано тази година, че по старата държавна пенсионна система максималната месечна пенсия е 1250$. При новата приватизирана система, за да може да получава този размер работника трябва да е направил вноски в размер от 250 хиляди долара през време на своята кариера. Едва 500 човека от 7-те милиона участници в частните пенсионни фондове са отговаряли на това условие.

– Разходите за преминаване към приватизираната система са приблизително 6,1% от БВП през 80-те години, 4,8% от БВП през 90-те, и се очаква да са средно 4,3% от БВП за периода от 1999 г. до 2037 г. Тези разходи са много по-високи от планираното, от части защото правителството се е задължило да осигури субсидии за работниците, които нямат достатъчно средства в своите лични сметки, за да получават дори минималната пенсия.

4. Приватизация насила (статията е от 2005 г.)

Докато правителствата разбиват своите публични пенсионни системи, пенсионерите, борейки се за нищожна пенсия, имат един южноамерикански военен диктатор, на който трябва да благодарят за това.

Без никакви притеснения относно липсата на демократичен дебат, генерал Аугосто Пиночет от Чили предприема действия за приватизация на системата за социално осигуряване преди около 25 години, когато със своята армия налага пенсионна система базирана на индивидуални инвестиционни сметки.

Президента Буш говори с апломб за чилийския опит, като възнамерява да превърне осигурителната система на САЩ в такава с индивидуални сметки в частни фондове.

За американците обаче превръщането на тяхната защитена от инфлацията пенсионна система в такава с лични сметки, които са зависими от капризите на капиталовия пазар означава знак за опасност.

„Приватизацията на пенсионната система нарани много хора, които познавам, включително моите родители, близки и приятели“ – Хуан Фернандес – гражданин на Чили, президент на Amalgamated Professional Employees Local 154

С личното познаване на вредите, които приватизацията на пенсионната система нанесе на работещите в Чили, Фернандес алармира за плана на Буш да взима уроци от Пиночет, чието правителство избиваше и подлагаше на мъчения политическите си опоненти и други невинни хора.

Затвор и изгнание

По време на правителството на Салвадор Алиенде, убит по време на държавния преврат от подкрепяната от ЦРУ военна хунта оглавявана от Пиночет през 1973 г., Фернандес работи в чилийското министерство на земеделието. Той е активен като студент и деятел в трудовото движение до ареста му през 1975 г., като прекарва 1 година в затвора. Там е подлаган на мъчения преди да бъде изпратен в изгнание в Ню Йорк. Сега той работи като специалист по човешките права в Комисията по човешките права.

Фернандес е активен деятел в международното движение за солидарност, което се противопоставя на диктатурата на Пиночет, която унищожава работническото движение, приватизира пенсионната система и голяма част от държавните предприятия. Днес той остава в контакт с прогресивни активисти, които настояват за нова реформа на осигурителната система, която ще е ключова тема на президентските избори през тази година.

Бащата на Фернандес, сега покойник, е бил санитар в столицата Сантяго. През 80-те години на 20 век, общинските работници са били принудени да се присъединят към приватизираната система. „Баща ми получи мизерна пенсия“ казва Фернандес. „Неговата съдба споделят безброй други работници, които доброволно или насила са присъединени към новата система“.

Всички, които стъпват на пазара на труда за първи път след 1981 г. задължително се присъединяват към приватизираната система. Онези работници, които са работили и преди 1981 г. на хартия имат право да останат към старата система. Полицията и армията (на които се крепи властта на Пиночет) остават в държавната пенсионна система, не се присъединяват към новата приватизирана система, наложена на цивилното население.

„Системата не е на висотата на своите обещания“, казва Артуро Мартинес, президент на най-голямата организация за защита на работещите (United Workers Central) в интервю.

Групата води кампания за реформа на приватизираната пенсионна система. „Докато парите на работниците са били инвестирани, за самите тях няма никаква изгода. Онези, които са инвестирали парите им обаче стават много по-богати“, казва Мартинес.

Маргарита Еспиноса – чиновник в държавна болница в столицата Сантяго е била принудена да си открие сметка в частен пенсионен фонд след като военната хунта оглавявана от диктатора Пиночет приватизира пенсионната система. „Старата система беше много по-добра според мен“, казва Еспиноса. „Нямах избор, трябваше да участвам в новата система“.

Липса на участие

Въпреки, че 7,1 милиона са потенциалните участници в схемата, само 3,8 милиона са в състояние да правят вноски в техните лични сметки. Ниското ниво на участие е резултат от нестабилния пазар на труда, честотата за смяна на работното място в страна където половината от работещите имат непълна или временна заетост.

Заради задължението си към вече пенсиониралите се в старата система, правителството продължава да има изключително високи разходи за пенсии. От въвеждането на приватизираната пенсионна система, разходите на държавата за пенсии остават на ниво от 6% от брутния вътрешен продукт. За пенсии се харчи колкото за здравеопазване и образование взети заедно.

Потънали в бедността

Днес работниците в Чили трябва да имат поне 20 хиляди долара в техните сметки, за да могат да получават минимална пенсия – около 100 долара на месец. Повечето от тях обаче имат едва по 5 хиляди долара, според Economy of Work Program (PET).

Около две трети от пенсионерите ще взимат минимална пенсия на границата на абсолютната бедност заради приватизираната пенсионна система. „Преди пенсионерите можеха да живеят спокойно“ казва Луис Варгас, пенсионер. „Благодарение на Пинера и Пиночет, бяхме измамени“

Дагоберто Саез, 66 годишен работник от Сантяго разказа за New York Times по-рано тази година, че очаква месечния му доход от заплата равна на 950 долара да се срине до 315 долара, които ще получава от частен пенсионен фонд, когато се пенсионира през следващите месеци. „Колеги и приятели със същите заплати, които работиха заедно с мен, но които останаха в старата система сега ще получават почти 700 долара на месец. „Сега получавам заплата, която ми позволява да живея с достойнство, но ще трябва да потъна в бедността, защото направих грешката да повярвам на обещанията, които ни дадоха през 1981 г.“

Чилийското правителство през 1981 г. твърди, че благодарение на приватизираната пенсионна система работниците ще получават под формата на пенсии 70% от работната си заплата. Но се оказва, че сега е възможно да получават не повече от 40%.

5. Буш предлага счупената пенсионна система на Чили като успешен модел за американците

1 май 2005 г.

Повечето хора не биха си купили кола втора употреба, от която изтича маслото, спирачките отказват, която би била опасна за движение по пътищата, и чиято поправка би струвала цяло състояние.

Връщайки се в 1997 г. тогавашния губернатор на Тексас – Джордж Буш – младши и готвещ се за бъдещ президент, предложи като идея да се направи още по-глупава и опасна „покупка“.

Буш присъства на презентация на Хосе Пинера (министъра на труда и социалната сигурност по време на бруталната диктатура на Пиночет), който приватизира пенсионната система на Чили през 1981 г.

След личната си среща с Пинера и според пресата, Буш се обявява за привърженик на системата на лични сметки в частни фондове заявявайки: „Това е най-важния политически въпрос, който стои за решаване пред САЩ днес“.

Като съпредседател на ултра консервативния „Като институт проект за приватизация на социалното осигуряване“ (Cato Institute Project on Social Security Privatization), като в последствие думата „приватизация“ е заменена с „избор“, за да се прикрият поставените цели, Пинера разказва на хората в САЩ и навсякъде по света, че системата, която е проектирал е голям успех и може да направи средните американски работници богати, когато се пенсионират.

Доказателствата обаче сочат, че приватизираната пенсионна система е много добра за инвестиционните компании и големите корпорации, но за работещите хора не осигурява никаква сигурност при пенсионирането им.

В доклад от 2004 г. за човешкото развитие в Чили, United Nations Development Program установява, че:
– половината от 6-те милиона работещи в Чили няма да имат право на никакви обезщетения от социално осигурителната система, когато се пенсионират
– други 25% ще са спестили толкова малко поради ниските заплати и огромните административни такси на частните фондове, че ще могат да получат единствено минимална пенсия покриваща линията на бедността
– между 1982 и 1988 г. дружествата, които управляват частните фондове в Чили прибират под формата на такси 4,5 милиарда долара – 20% от вноските на работниците

Никой от тези факти обаче не спира Пинера до продължава да разтръбява за успехите на новата система и за „двуцифрена“ доходност по личните сметки на работещите.

Следващо проучване от чилийската компания CB Capitales разобличава още лъжи:
– възвръщаемостта на годишна база е само 5,1%, а не двуцифрена
– работещите щяха да имат по-добра доходност ако си бяха инвестирали парите в 3 месечни депозити в банките
– компаниите, които управляват частните пенсионни фондове правят огромни печалби, дори и когато губят парите на хората

При старата държавна пенсионна система в Чили, която датира от 20-те години на 20 век нещата са много по-различни. Там 75% от работещите са покрити от системата, което включва национално здравеопазване, бонуси при пенсиониране, ипотечни заеми с ниска лихва и други.

„Преди пенсионерите можеха да живеят спокойно“ казва Луис Варгас, пенсионер. „Благодарение на Пинера и Пиночет, бяхме измамени“

Измамата започва още преди приватизацията през 1981 г. След като насилствено потушава работническото движение след държавния преврат през 1973 г., диктаторския режим замразява обезщетенията и орязва разходите за здравеопазване и образование, за да финансира приватизацията на пенсионната система и да направи държавните системи да изглеждат по-малко атрактивни.

От 1981 г. работодателите не са длъжни да правят вноски за своите служители нито за здравно осигуряване, нито за пенсия. Системата за осигуряване на ипотеки с ниска лихва е прекратена. Новите хищнически доставчици на здравни услуги започват да оставят пенсионерите, включително Варгас и съпругата му в сериозни дългове.

Влизащите за първи път на пазара на труда са били длъжни да си открият сметка в частен пенсионен фонд, докато онези, които вече са се осигурявали в държавната система бяха бомбардирани от една страна с непрекъсната пропаганда, а от друга са били принуждавани от работодателите си да се присъединят към приватизираната система. Повечето работници нямаха избор и го направиха.

Fresia Arcos, експерт по социално осигуряване знаеше, че приватизацията е измама. Точно както администрацията на Буш – младши се опита да сложи намордник на служителите в U.S. Social Security Administration да не кажат истината, чилийското правителство забранява на Arcos и на останалите експерти да защитават държавната система за социално осигуряване през 1981 г.

Arcos е поискала разрешение да сравни двете системи обективно, но й е било забранено дори това. 

Както изследванията на ООН и други организации предсказват, Чили е изправена пред огромна и растяща криза на бедността сред възрастните и необходимост правителството да се грижи за всички, за които приватизираната пенсионна система не може.

Настоящия чилийски министър на труда и социалната сигурност Рикардо Солари сподели пред The Times: „Абсолютно е невъзможно да се смята, че подобна система може да реши необходимостта от доходи на чилийците, когато се пенсионират“.

Въпреки това когато президента Буш посещава Чили, той хвали приватизираната система, наричайки я „чудесен пример за всички останали страни“.

Диктаторът Аугусто Пиночет много добре знаеше, че това са пълни глупости и държавната пенсионна система е много по-добра от наложената по насилствен начин за цивилното население частна такава. Той оставя армията и полицията в държавната здравна и пенсионна система.

Пиночет беше брутален убиец, но не и глупак.

6. Оруел и социално осигуряване – Пол Кругман (нобелов лауреат по икономика)

Трябва да кажа, че след като планът за приватизация на социалното осигуряване на администрацията на Буш – младши се провали преди 5 години, не съм очаквал, че ще трябва да се връщам на същата тематика толкова скоро.

Но социалното осигуряване е ключово място, където разбираш какви са хората всъщност и придобиваш усещането дали са честни относно това, което искат да направят.

Така че: Pat Toomey поддържа идеята да се замени социалното осигуряване със система от лични сметки, но отрича това да е приватизация и критикува онези, които използват този термин.

„Аз никога не съм казвал, че искам приватизация на социалното осигуряване. Това е много подвеждащо – умишлено подвеждащ термин. И се използва от онези, които искат да плашат хората“.

О, Боже. Като се върнем в 90-те години на 20 век „Cato Institute“ имаше нещо наречено „The Project on Social Security Privatization“ (Проектът за приватизация на социалното осигуряване), като са издадени документи като този на Martin Feldstein: Privatizing Social Security: The $10 Trillion Opportunity (Приватизация на социалното осигуряване – възможност за 10 трилиона долара).

Тогава „десните“ откриват, че „приватизация“ се котира лошо сред населението и изведнъж – „хей, ние никога не сме казвали това“.

Чакайте, става дори по-лошо: „Cato Institute“ не просто сменя името на проекта, но се опитва да изчисти навсякъде препратките свързани с „приватизация“. Буш – младши също се опита да отрече, че някога е казвал подобна дума.

И така, нека да си спомним следващия път кой първи нарече приватизацията „приватизация“ – това са приватизаторите.

(- В опита си да продаде идеята за приватизация на социалното осигуряване Буш каза много силни думи като „избор“, „свобода“, „собственост за обществото“… Как ще коментирате?

Пол Кругман: Финансови пирамиди. Схема от вида „познай печелившата карта“. Мислех си за летящи прасета. Приватизаторите твърдят, че можеш да получиш нещо за нищо. Те все едно казват „Нека да предположим, че прасетата могат да летят“. И ти тогава казваш: „Знаете, че не е добре да се предполага, че прасетата могат да летят“. А те отговарят: „Нещо не ти е наред на теб. Не разбираш ли огромните предимства на летящите прасета?“

„Cato Institute“, който е интелектуалния щаб за всички тези неща откри през 1995 г. нещо наречено „The Project on Social Security Privatization“ (Проектът за приватизация на социалното осигуряване), но фокус групите не харесаха тази дума и така през 2002 г. институтът смени името на „The Project on Social Security Choice“ (Проектът за избор на социално осигуряване). Те не анонсираха смяната на името, а навсякъде по техния сайт изтриха всякакви следи, че някога думата „приватизация“ е сменена от думата „избор“, която звучи по-добре.

7. Словакия vs Cato Institute

13 март 2012 г.

От Марк Еймс: В събота, малката страна от Европейския Съюз – Словакия, проведе парламентарни избори и резултатите изненадаха „експертите“ – лявоцентриската партия SMER описвана като популиска в американските медии, спечели изборите с рекорден резултат. За първи път в посткомунистическата история на страната една партия ще има пълно мнозинство в парламента.

Милиардерите Чарлз  и Дейвид Кох, които помогнаха за създаването на либертарианския Cato Institute

Високата избирателна активност на населението отразява реалните проблеми на хората в Словакия – те страдат от масивно обедняване в следствие от десетилетие на брутални реформи, които се отразиха най-зле при приватизираните пенсии. Натам ние американците сме тръгнали, по-специално Cato Institue, но ще стигнем до там след малко.

Въпреки, че не е имало почти никакви масови протестни движения, страната видя най-големите демонстрации от „Нежната революция“ досега. Протестите са в следствие от части заради стандалът „Gorilla„, свързан с изтекли записи на политици „борещи се“ за „свободен пазар“, които уговарят своите подкупи с банкери от топ хедж фонда Penta, в замяна на доходоносни приватизационни сделки.

Но това, което най-вече извади хората да гласуват за „популистите“ е масовото обедняване за словаците, като най-засегнатите са пенсионерите, които трябва да живеят с грубо 400 долара на месец.

Стигнахме и до Cato Institute – либертарианския мозъчен тръст основан от братята Кох, и където проблемите на Словакия стават наши проблеми.

В началото на 2000 г. съпредседателя на Cato Institute – Хосе Пинера изиграва ключова роля като съветник и наблюдател на масовата приватизация на пенсионната система на Словакия, която се случва през 2003 г. по време на управлението на Mikulas Dzurinda, с неговото правителство борещо се за „свободен пазар“. Днес пенсионерите в Словакия стенат от приватизираната пенсионна система под влиянието на Cato Institute.

Хосе Пинера, който оглавява проекта за приватизация на социалното осигуряване от 90-те години на 20 век има тъмно минало като „администратор на болката“ в национален мащаб. Пинера служи на диктаторския режим на генерал Аугосто Пиночет първо като министър на труда, съдействайки да се смажат синдикатите в една от най-бруталните диктатури в цял свят. По-късно Пинера ръководи радикалната приватизация на пенсионната система на Чили.

Днес чилийците страдат от проблеми свързани с едни от най-големите неравенства при разпределението на богатството в цял свят. За последните 2 десетилетия Хосе Пинера работейки в Cato Institute се опитва да наложи същата схема на американците.

Това е сделка сключена в Ада – Cato институтът и братята Кох правят всичко възможно да премахнат системата за социално осигуряване от създаването на института през 70-те години. Благодарение на неуморните усилия на този институт, днес приватизацията на социалното осигуряване е на практика „Библията“ на републиканската партия и е близо да попадне в листа „Да се направи“ на някои „центристи“ демократи.

Съсипването на Словакия

Хосе Пинера беше представител на Cato Institute като наблюдател на приватизацията на пенсионната система на Словакия осъществена от коалицията (на борещи се за „свободен пазар“) между Демократическата партия и Christian Union Party, оглавявана от премиера Mikulas Dzurinda. Пенсиите бяха приватизирани през 2003 г., като в същото време се намали максималната данъчна ставка за най-богатите до 19%, премахна се данъкът върху наследството, и като цяло данъчната тежест се прехвърли към по-бедната част от населението и средната класа.

Тези реформи бяха крайно непопулярни за словаците, докато в същото време бяха одобрявани от западни банкери и банкови институции като Световната банка, които определиха Словакия за страната най-голям икономически реформатор в света за 2004 г. и една от 20-те най-приятелски настроени към бизнеса страни в света.

През 2005 г. посланика на Буш в Словакия и съавтор с работещата за Cato Institute – Marian Tupy, в бляскава статия приветстват приватизацията на пенсионната система като се отбелязва ключовата роля на Хосе Пинера, за да може да се случи реформата. В тяхната статия правят зловещо сравнение на „кризата“ в която е била Словакия преди реформата и „кризата“ на социалното осигуряване в САЩ.

Времевия хоризонт, в който тандемът Cato-Буш приветства приватизацията на пенсионната система на Словакия е интересен по няколко причини:
– първо, защото същото правителство, което се бори за „свободен пазар“, и което е съветвано от Cato и хвалено от Буш за реформата беше въвлечено в скандал за тайни сделки с водещ хедж фонд за разпродажба на държавни активи на Словакия в замяна на милиони под формата на подкупи и
– второ, тъй като през същата тази 2005 г. президента Буш направи сериозни усилия в посока приватизация на социалното осигуряване в САЩ, като Cato Institute е водещ съветник и PR

Планът на Буш и Cato Institute да приватизират социалното осигуряване на САЩ датира от една вечеря през 1997 г., когато Буш – младши е все още губернатор на Тексас.

Ед Крейн – президентът на Cato Institute и Хосе Пинера – съпредседател на The Social Security Privatization Project (Проектът за приватизация на социалното осигуряване) отлитат за Остин да продадат на бъдещия президент техния план за приватизация на социалното осигуряване.

Според Washington Post: „Крейн каза след презентацията на Пинера, че Буш е заявил, че „Това е най-важния политически въпрос, който стои за решаване пред САЩ днес““.

Веднага след като е избран за президент, Буш – младши назначава комисия по приватизацията на социалното осигуряване, като в нея присъстват от фанатиците на Cato Institute. За тяхно нещастие атаките от 11 септември разсейват администрацията. През 2005 г. Буш – младши определя приватизацията на социалното осигуряване като свой основен приоритет през втория си мандат и отново дава на Cato Institute да се заеме със задачата.

До края на 2005 г. обаче популярността му е спаднала драматично, тъй като населението е срещу него за войните, в които е въвлякъл страната. Щетите от ураганът Катрина бяха колосални, което направи приватизацията на социалното осигуряване политически невъзможна задача. Проектът да се направи на САЩ това, което Cato причини на Словакия беше изоставен. Тогава Cato Institute се превърнаха в най-големите критици на Буш за войните срещу тероризма.

Семейния проект

Напоследък по-малкия брат Пинера – милиардерът Себастиан стана популярен в международните новини като най-мразеният президент в Чили след падането на военната диктатура на Пиночет през 1990 г.

Заради приватизацията на чилийската образователна система проведена от Себастиан Пинера в страната избухнаха общонационални протести, като насилието достигна невиждани нива от бруталната диктатура на Пиночет, когато са били избивани и измъчвани хиляди при обезглавяването на икономиката под влияние на фанатици на „свободния пазар“, сред които включително Фридрих фон Хайек, Милтън Фридмън и братът на Себастиан Пинера – Хосе Пинера, който през 2003 г. пише:
„Да дадеш празна бюлетина на по своята същност нестабилно мнозинство, по въпроси свързани със значими икономически, социални и политически решения за обществото е все едно да институционализираш нестабилност, да се отвори пътя към по-сериозни злоупотреби и да се осъди страната на изостаналост. Как някой може да прави рационални решения за работата, спестяванията и инвестиции ако ключови променливи като данъците, трудовото законодателство и останалите регулации могат да се променят от 50,01% от гражданите чрез гласуване, в страна с ниско ниво на образованост, и където почти никога не може да се каже, че се гласува информирано?“

В събота, словаците с голямо мнозинство гласуваха за прекратяването на щетите и грабежите, които съветниците на Cato Institute причиниха на гражданите на тази малка страна. Естествено, за фанатиците на „свободния пазар“ като братята Пинера, братята Кох, Cato Institute и другите слуги на олигархията, това само доказва тяхната гледна точка защо демокрацията трябва да бъде „ограничена“.

На хората не може да се разчита да гласуват по начин, който искат олигарсите – на тях не може да се разчита да реагират пораженчески на всички новини за политическа и корпоративна корупция.

Надеждата на елитите в Словакия и навсякъде другаде беше, че масовото обедняване на хората и техния гняв, ще ги накара да стоят далеч от политиката, но високата избирателна активност се оказа най-голямата победа за хората в Словакия. От политиците може да се очаква да се продадат и да разочароват, но колкото по-ангажирани са хората, толкова повече власт ще имат да сменят своите управляващи за по-добро. Най-накрая ще се сложи край на прогнилите политици на олигархията и грабежите, които белязаха нашето време.

Да закрием задължителните частни пенсионни фондове

Оригиналните текстове на статиите и други препратки:

Private Pensions in Chile, a Quarter Century On – http://www.larouchepub.com/other/2004/site_packages/ss_privatization/0412cenda_chile_ss.html

Fascist Chile Model of Pension Privatization – http://www.larouchepub.com/eiw/public/2005/2005_10-19/2005_10-19/2005-11/pdf/29_11_ecochile.pdf

Chile’s Privatization Failures – http://tcf.org/commentary/pdfs/nc962/chilefactsheet.pdf

Privatization by bayonet – http://www.dc37.net/news/pep/8_2005/chile.html

Privatized social security a failure in Chile – http://www.cwa-union.org/news/entry/privatized_social_security_a_failure_in_chile_ignoring_senior_poverty_crisi

Orwell And Social Security – Paul Krugman – http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/08/24/orwell-and-social-security/

Saving Ryan’s Privatization – Paul Krugman – http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/03/14/saving-ryans-privatization/

Slovakia Vs. The Cato Institute – http://thedailybanter.com/2012/03/exclusive-slovakia-vs-the-cato-institute/